М V (Делта), 2

„`Причина` (αἴτιον) по един начин се нарича наличното в нещото, от което то става – като бронзът за статуята и среброто за чашата и техните родове; а по друг начин видът и примерът. Това е основанието на същината[i] и неговите родове, както за диапазона[ii] е двете към едно и въобще числото, и частите на определението. Също – откъдето е първото начало на промяната или на преминаването към покой, както е причинител взелият решение и бащата за детето, и въобще създаващото за създаваното и променящото за променящото се. 

Също, за нея се говори като за целта – тя е „това, заради което“, както е здравето за ходенето. Защото за какво ходи? Казваме, че за да е здрав и казвайки така, мислим, че сме посочили причината. И най-сетне всички онези, които, след като ги е задвижило друго, се оказват между него и целта - както за здравето са отслабването или очистването, или лекарствата, или инструментите. Нали всички те са заради целта, а се различават помежду си по това, че едни са инструменти, а други – резултати.

---

[i] ὁ λόγος τοῦ τί ἦν εἶναι.

[ii] τὸ διὰ πασῶν. Обикновено се превежда с “октавата“.

М IV (Гама), 2

"Така и за съществуващото се говори в много смисли, но всеки се отнася до едно начало: едни неща се наричат „съществуващи“ защото са същности, други – защото са свойства на същността, трети – защото са път към същността или са загивания, лишения, качества, или правещи или пораждащи същността; или на онези, които се казват за същността, или са отрицания на някое от тях или на същността. Затова и за несъществуващото казваме че е „несъществуващо“.

И както за всички „здравословни“ има една наука, подобно е положението и с останалите неща. Защото не само онези, които се казват относно едно нещо, трябва да се разглеждат от една наука, но и онези, които се казват спрямо една природа: защото и те по някакъв начин се казват относно едно. Следователно е явно, че съществуващите неща ще се разглеждат от една наука – доколкото са съществуващи. При всички случаи науката е главно за първото, от което зависят и другите, и поради което те някак се наричат. Та ако това е същността, то философът трябва да знае началата и причините на същностите."

М III (Бета), 2

"Нека първо разгледаме въпроса, за който споменахме в самото начало, а именно: дали изследването на всички родове причини е задача на една-единствена наука или на повече от една? Как само една наука би могла да познава причините, ако те не са противоположни помежду си? Несъмнено е, че към много от нещата се отнасят само някои начала: защото как би могло да има, да кажем, начало на движението при неподвижните? Как наистина би се отнасяла към тях природата на доброто, след като всичко, което е добро само по себе си и по природата си, е цел? Доброто е причина в смисъл, че останалите неща възникват и съществуват заради него, а целта и „това, заради което” се преследва чрез някакво действие, а всяко действие е свързано с движение. 
Тогава се оказва, че това начало не може да се отнася до неподвижните и че там не може да има никакво добро, съществуващо само по себе си. Точно затова в математиката не се доказва нищо чрез тази причина."

M II (Малка Алфа), 2

"Ясно е, че има някакво начало и че причините за нещата не отиват до безкрай нито в реда на следването им, нито по видове. Не е възможно, когато става дума за материалното начало, да имаме безкрайна редица като следната: плътта е от земята, земята е от въздуха, въздухът е от огъня и така нататък до безкрай. Това не е възможно и ако говорим за това, откъде е началото на движението, примерно: човекът се задвижва от въздуха, той пък от слънцето, слънцето от Раздора и така до безкрай. 
Подобно на това и целта не може да бъде отдалечавана неограничено: не може, да кажем, разхождането да е заради здравето, то заради щастието, щастието пък заради нещо друго и така винаги нещо да бъде заради нещо друго. 
По същия начин стои въпросът и за същината на нещото." 

M I (Алфа), 2

"Най-напред би трябвало да се помисли за какви начала и причини е тази наука, която търсим и която наричаме мъдрост. Това веднага може да се разбере, стига само да се разгледат схващанията, които имаме относно мъдрия. Първо приемаме, че мъдрият познава всичко, доколкото е възможно, без обаче да има знание за всяко нещо поотделно. След това считаме за мъдър онзи, който е способен да знае нещо, което не е лесно да се знае (защото усещането примерно е обща способност за всички и в това, да усещаш нещо, няма нищо мъдро). Освен това по-точният и по-способният да преподава причините е по-мъдър в която и да е наука. Ако сравним самите науки, ще се съгласим, че тази, която се избира заради самата себе си и заради чистото познание, би трябвало да бъде наречена мъдрост с по-голямо основание в сравнение с онази, която съществува заради резултатите си: а тази, която управлява, е повече мъдрост от онази, която служи. Защото мъдрият трябва да разпорежда, а не на него да му бъде нареждано и не той трябва да се подчинява на друг, а отстъпващият в мъдростта трябва да се подчинява на него."

М XIV (Ню), 1

"И така, всички противоположности винаги се отнасят до някакво подлежащо и никоя от тях не съществува сама. Но както изглежда, нищо не е противоположно на същността и за това свидетелства разсъждението, което може да се направи по този въпрос. Тогава обаче се получава, че нищо от противоположностите не е в основен смисъл причина за всички неща и че причината е друга.

Някои философи обаче считат едната от противоположностите за материя. Едни от тях противопоставят неравното на едното, сякаш неравното е природа на множеството, а други противопоставят множеството на едното: това е така, защото според едни от тях[ii] числата се пораждат от неравната диада на Голямото и Mалкото, според друг - от множеството, но и двете страни са убедени, че пораждането става благодарение на същността на едното. Защото този, който смята, че неравното и едното са елементи, а неравното е диада от Голямото и Mалкото[iii], също така мисли, че неравното, което е Голямо-и-Малко, е едно, и не определя, че то е едно по вид, а не по число."

---

[ii] Това е Платон

[iii] На това място Аристотел е по-близо до автентичното Платоново схващане за Голямото-и-Малкото като неразделим принцип. В други случаи обаче той се отдалечава от тези възгледи и привнася своето разбиране за неопределената диада като двоичен принцип, състоящ се от Голямо и Малко (Д. Гочева). 

М XIII (Мю), 1

"Щом като изследването ни се интересува от това, дали има някаква неподвижна и вечна същност освен сетивните същности или не и ако има, коя е тя, първо трябва да се разгледа това, което твърдят другите мислители - та ако има неща, които те не казват добре, да не изпаднем и ние в същото заблуждение, а ако има някоe положение, което да е общо между нас и тях, да не се обременяваме сами с неговото разрешение. Хубаво е, когато човек казва едни неща по-добре, а други - не по-лошо от останалите.

По тези въпроси има две мнения. От една страна се твърди, че математическите неща са същности (такива са числата, линиите и родствените на тях), а от друга - че идеите са същности. Тъй като някои мислят, че идеите и математическите числа са два различни рода, а други, че природата на тези два рода е една, докато според трети само математическите неща са същности, най-напред трябва да се помисли за последните, но без да прибавяме към тях някаква друга природа като това, дали са идеи или не, и дали са начала и същности на съществуващите неща или не." 

М XII (Ламбда), 1

"И така, същностите са три. Едната от тях е сетивна: тя се дели, от една страна, на вечна, а от друга - на преходна, като нея - когато става дума за растения и животни - всички признават за съществуваща. Тя е тази, от която е необходимо да се извлекат елементите, били те един или много. Друга същност е неподвижната и нея някои я наричат отделно съществуваща: от тях едни я разделят на две, други поставят в една природа ейдосите и математическите неща, трети пък приемат, че само математическите неща са неподвижни и отделно съществуващи.

Онези същности попадат в областта, която изследва физиката (защото са свързани с движението), докато неподвижната и отделно съществуваща същност се изследва от друга наука."

М XI (Капа), 1

"Mъдростта е някаква наука за началата и това се разбира още от първите разсъждения, които направихме върху казаното от други философи за началата. Възможно е някой да си зададе въпроса, дали мъдростта е една наука, или е сбор от много науки. В случай, че е една, би могло да се каже, че коя да е наука във всички случаи е наука за противоположни неща, а началата не са противоположни. Ако пък не е една, какви трябва да бъдат тези науки?

При това дали началата на доказателството трябва да се разглеждат като принадлежащи на една или на повече науки? Ако принадлежат на една, защо повече на нея, отколкото на някоя друга? А ако принадлежат на повече, отново стои въпросът какви трябва да са те? И още, дали тази наука се занимава с всички същности или не? Ако кажем, че тя не се занимава с всички, тогава е трудно да отговорим с кои. Ако обаче допуснем, че е една за всички, остава неясно как е възможно да има една и съща наука за всички тях. И още, дали мъдростта изследва само същностите, или се отнася и до съпътстващите свойства?"

М X (Йота), 1

"От значенията на думата “едно” някои се отнасят до нещата, които са „едно”, доколкото са нещо непрекъснато и цяло, други обаче - доколкото битийното им основание (λόγος) е едно. Такива са нещата, мисленето за които е едно и неделимо, а неделимо е мисленето за нещо, което е неделимо по ейдос или число. Неделимо по число е онова, което е неделимо на части, а по ейдос - това, което е неделимо за разбирането и знанието, така че „едно” на първо място ще бъде онова, което е причина за единството на същностите. Така че „едно” има следните значения: 1) това, което е непрекъснато по природа; 2) това, което е цяло; 3) това, което е единично; 4) това, което е общо. Всички тези неща се наричат „едно” поради това, че са неделими: едни - по движение, други - за мисленето или заради това, че битийното им основание е едно."

М IX (Тета), 1

1045b 27 - 1046а 35

М VIII (Ета), 1

1041а 3 - 1042b 8

М VII (Дзета), 1

"За съществуващото се говори в много смисли, както разяснихме по-рано в обсъждането за броя на смислите му: защото в един смисъл означава „що“-то и „ето това“, а в друг – качество или количество, или всяко от другите, които биват изказвани по такъв начин. 
Та за съществуващото се говори в толкова смисли; и е ясно, че от тях първо е „що“-то, което означава същността. Защото когато кажем „какво нещо е това“, казваме, че е добро или лошо, а не, че е три лакътя дълго или човек. Но когато казваме „що е“, не говорим за бяло, топло или три лакътя, а за човек или бог. 
А за останалите съществуващи се говори във връзка с така съществуващото: че едни са негови количествености, други – качествености, други - свойства, други – нещо друго такова."

М VI (Епсилон), 1

"И ако има нещо вечно, неподвижно и отделно, очевидно е задача на някоя теоретична наука да го знае: но несъмнено не физика (защото физиката е за някакви подвижни неща) нито математика, а някоя, която предхожда и двете. Защото физиката е за отделно съществуващи, но не неподвижни; а някои части от математиката са за неподвижни, но може би не отделни, а като в материя; а първата е за отделно съществуващи и неподвижни. И е необходимо всички причини да са вечни, но най-вече тези – защото те са причини за явните от божествените неща. 

Така че теоретичните философии ще са три – математика, физика, теологика (защото не е неясно, че ако божественото го има някъде, то ще е в такава природа), и най-ценната трябва да бъде за най-ценния род."

М V (Делта), 1

„И така, общо за всички начала е първото, откъдето нещото е или става, или се познава; а от тях едни са налични в него, докато други са външни. Затова и природата е начало (ἀρχή), и елементът, и разумът, и намерението, и същността, и целта - защото за познаването и движението на много неща начало е доброто и красивото." 

М IV (Гама), 1

"Има някаква наука, която разглежда съществуващото доколкото е съществуващо и принадлежащите му доколкото то е самото себе си. Тя не съвпада с никоя от така наречените „частни науки“; защото никоя от другите не разсъждава общо за съществуващото доколкото е съществуващо; но отсичат една част от него и разглеждат съпътстващото му - както са математическите науки."

М III (Бета), 1

"И още: дали началата са общи, или са подобни на отделно взетите неща? Дали те са във възможност или в действителност и в тази връзка дали тяхното съществуване във възможност или в действителност е само по отношение на движението или и в друг смисъл? Всички тези неща биха създали големи затруднения. Най-сетне дали числата, дължините, фигурите и точките са същности или не, и ако са същности, дали съществуват отделени от сетивните неща, или са в тях? Не само е трудно да се постигне истината за всичко това, но не е лесно дори да се обсъди както трябва."

M II (Малка Алфа), 1

"Би било справедливо да сме благодарни не само на онези мислители, чиито възгледи споделяме, но и на онези, които са се изразявали по-повърхностно: те също имат някакъв принос, доколкото са станали причина да получим необходимата подготовка. Ако, да кажем, не се беше родил Тимотей, нямаше да я има голяма част от мелическата поезия, с която сега разполагаме: но ако не беше Фринис, нямаше да го има и Тимотей."

M I (Алфа), 1

"Всички хора по природа се стремят към познание. Белег за това е обичта им към сетивата: защото хората ги обичат заради самите тях и независимо от употребата им. Сред сетивата най-много се цени зрението - защото не само когато се готвим да извършим нещо, но дори и да не ни предстои да правим каквото и да било, пак избираме зрението пред всички останали сетива. Причината е, че именно това сетиво в най-голяма степен ни дава възможност да познаваме, и ни позволява да установим твърде голям брой различия."