"И
така, всички противоположности винаги се отнасят до някакво подлежащо и никоя
от тях не съществува сама. Но както изглежда, нищо не е противоположно на същността
и за това свидетелства разсъждението, което може да се направи по този въпрос.
Тогава обаче се получава, че нищо от противоположностите не е в основен смисъл причина за всички неща и че причината
е друга.
Някои
философи обаче считат едната от противоположностите за материя.
Едни от тях противопоставят неравното на едното, сякаш неравното е природа на
множеството, а други противопоставят множеството на едното: това е така, защото
според едни от тях[ii]
числата се пораждат от неравната диада на Голямото и Mалкото, според друг - от
множеството, но и двете страни са убедени, че пораждането става благодарение на същността на едното. Защото този, който
смята, че неравното и едното са елементи, а неравното е диада от Голямото и
Mалкото[iii],
също така мисли, че неравното, което е Голямо-и-Малко,
е едно, и не определя, че то е едно по вид,
а не по число."
[iii] На това място Аристотел е по-близо до автентичното
Платоново схващане за Голямото-и-Малкото като неразделим принцип. В други
случаи обаче той се отдалечава от тези възгледи и привнася своето разбиране за
неопределената диада като двоичен принцип, състоящ се от Голямо и Малко (Д. Гочева).
No comments:
Post a Comment